Приятно ми е Никола! И знаете ли? Наистина му е приятно, защото той е вдъхновителен, усмихнат и позитивен. Той е: “Приятно ми е, защото си човек, защото носиш красота, защото носиш разум.”
Той е Никола, от белите листа на тетрадките, от задимения клуб, Никола от топлата вечеря и онези наши разговори…Той е приятел!
Денислава
“Приятелството умира трудно…”
С наближаването на рождения си ден, нерядко човек се опитва да направи, ако не кардинална, то поне кратка равносметка. И този път, дали предизвикан от вездесъщата сатурнова дупка, в която малко или повече всеки един от нас попада или просто защото определени събития ме върнаха към миналото ми във Франция, се замислих върху една тема, вълнувала ме многократно през последните петнайсет години, а именно – приятелството. Много пъти съм я анализирал, било то наум или пред белия лист и тъй като я превърнах и в самобитен стожер на романа си “Приятно ми е, Николà!”, реших че заслужава да бъде отново обект на съжденията ми. Най-малкото, ако щете, защото ведно с “Дневникът на един предател” и “Пиеса за един неверник” са едни от любимите ми глави, и своеобразна кулминационна точка на книгата.
С написаното тук, нямам за цел да правя разбор на гореспоменатата глава, бих се радвал, това да стори сам за себе си всеки един читател. Ще направя опит да си задам три въпроса и да дам съответните отговори, базирани на собствения ми светоглед.
Какво е приятелството? Кога се изграждат най-здравите приятелски взаимоотношения? Кой е човекът, когото наричаме приятел и с какви качества той заслужава да носи ордена на тази квалификация? Това са все питания, които винаги са вълнували съзнанието ми. Разглеждането им и констатациите предизвикани от него, са ме карали да изпадам често в меланхолично настроение, еуфория и нерядко тъга.
В отговор на първия, ако трябва да дам класическо определение на приятелството, то считам че бих се съгласил с тезата, че то е междуличностна връзка, която се изразява в поведение на сътрудничество и подкрепа, взаимно разбиране, уважение и лоялност. Препрочитайки обаче отново съответната глава и изхождайки от изконните нам ценности, за пореден път се замислям и над морала, защото кой друг, ако не той, е в основата на човешките взаимоотношения и респективно приятелството. Разбира се, бих излъгал, ако твърдя че един младеж на дванайсет години създава приятелски кръг воден от строго морални догми, но все пак при развитието на същия впоследствие, почтеността има значение. И за да не съм голословен, ще си позволя да цитирам сам себе си: “Моралът не е даденост и не се крие само в поуката в последния ред на басните на Лафонтен. Като че ли усвояването му не е човешка вродена способност, въпреки константната ни еволюция, нещо като лактозната толерантност при някои индивиди.” Към днешна дата мога да заявя, че съм градил приятествата си винаги върху фундамента на нравствени добродетели и етични принципи и нерядко, точно заради тези основи съм изпадал в комплицирани ситуации.
По втория казус, скоро в дискусия с една позната, тя декларира че според нея, големите приятелства средностатистическия човек завързва в детска и юношеска възраст. Склонен съм да се съглася с този факт, макар и тази констатация да поражда в мен противоречиви чувства, първо, защото вече съм прескочил пределите на тази възраст и второ, защото точно приятелите от това време са на хиляди километри от мен, в чисто географски план. Да, приятелството не е константна величина и преминава през трансформации, но те не го правят по-малко значимо. И с риск да прозвуча себично, връщайки се отново на творбата си, ще дам още една извадка от нея, в която визирам точно тази промяна във връзката с най-добрия ми приятел: “Важното обаче е, че нашето приятелство е още живо, обичам го приятелски толкова, колкото някога, по онзи по-различен начин… Нашата дружба е като една стара грациозна дама, въпреки бръчките останала чаровна, шармантна и много суетна, обичаща захаросаните ябълки, които ѝ напомнят далечното детство, показвайки дълбоки трапчинки, засмивайки се на анекдот, и винаги готова да се впусне в шейсеттактов виенски валс, в порив на откровение, докато Дунав си тече и танцът спре, чак когато животът ѝ го отнеме. „Приятелството умира трудно…, но не умира съвсем“, докато кръвта кипи и кара сърцето да тупти.”
Да, както всичко около нас и нашите приятелства търпят своите метаморфози и на скрития дълбоко в мен, твърде умерен оптимист, му се иска да вярва, че никога нищо не се губи безвъзвратно, то просто преминава от едно състояние в друго, без това да омаловажава неговата значимост.
Tук следва да отговоря и на третото си запитване. Всеки един индивид вгражда разнородни качества в дефиницията за приятел и ако за едни това е “Човек, на който можеш да звъннеш в два през нощта с молба за съдействие”, за мен това е личността, на чието откровение мога да разчитам. И макар според Албер Камю, откровеността да не е достатъчно условие, за да съществува истинско приятелство, тя и искреността са необходимият синдикален минимум, то да се изгради. Защото пак съобразно възгледите на същия автор “Лъжата и тайната винаги вървят ръка за ръка. При различните хора са в различни съотношения.” А точно тези две категории не са били никога част от моята идеология и следователно, винаги съм поставял честността във взаимоотношенията на своеобразен пиедестал и най-значим отличителен белег за човек, когото мога да нарека приятел.
За да не съм многословен, ще си позволя да завърша тази си изповед, с надеждата, че винаги има шанс да опровергаем едно от по-горните твърдения и нови приятелства тепърва предстоят. Колкото до старите, споделил съм начина по който се чувстваме, когато се събираме отново заедно в един мой пасаж от съответната глава и нека, както и там, той увенчае своеобразния ми финал.
“В миговете, в които сядаме заедно на една маса, много е умилително, когато хващам един откраднат поглед във въздуха. Той понякога е толкова красноречив, че направо крещи и може да те накара да оглушееш. Като набраздени, очите, без да искат, показват белезите от миналото, с жаждата да научат нещо от настоящето…
Приятелството наистина умира… Просто не трябва да го оставим да умре.”
